Глава 22 Тези, които спят - до какво води упоритото отрицание на духовното и отказа да се прави добро
Книга Пратениците,
духовен автор Андре Луис, чрез медиума Шико Шавиер
Ние продължихме да вървим пoкрай редици от гостоприемни горички към огромни сгради, които показваха уникални архитектурни линии. Без да мога да си обясня явлението, светлините постепенно се замъглиха. Какво бе станало? Висенте и аз се спогледахме, уплашени. Алфредо, Анисето и другите обаче вървяха без изненада. Тяхната ведрост ме успокои вътрешно, въпреки безкрайното ми учудване. Още няколко стъпки и стигнахме до различните павилиони, които се простираха на площ над три километра, според моите изчисления. Вътре обаче сенките ставаха все по-плътни. Успях да различа неясно интериора, и според това, което виждах, те бяха просторни болнични отделения с плътни покриви, но полуотворени по високите стени, позволявайки свободно движение на въздуха. Десетки предани и усърдни работници ни последваха в абсолютна тишина.
Алфредо беше единственият, който говореше. Но забелязах обаче, че той е станал изключително дискретен в думите си.
Всичко това ми създаде впечатление, че съм влязъл в едно тъмно гробище, където посетителите бяха задължени да поддържат в по-висша степен уважение към мъртвите. Колкото и да е странно, забелязах, че един от служителите беше предал на ръководителя на станцията една мъничка машина. Алфредо ни я показа и обясни:
- Това е нашето устройство за светлинна сигнализация. Намираме се в центъра на павилионите, отделения, където се подслоняват събратята, които все още спят. В момента тук имаме почти две хиляди от тях.
Многобройните сътрудници се насочиха към зоната на службите, за които отговаряха. След кратка пауза администраторът заговори категорично:
- Нека започнем работата по съдействие.
При първия светлинен сигнал на Алфредо светнаха многобройни електрически светлини и тогава, овладявайки с трудност първото впечатление на ужас, видях дълги редици легла на ниво на земята, всички заети от хора, потопени в дълбок сън. Мнозина имаха ужасно изражение. Малцина от тях бяха със затворени клепачи и изглеждаха спокойни. При почти всички в техните изцъклени очи се четеше изключителен ужас и болезнено отчаяние от смъртта. Трупната бледност покриваше лицата им. Припомняйки си древна литература, се сетих за старите Египетски гробници. Пред себе си имахме стотици абсолютни мумии. Почти никой не изглеждаше да спи естествен сън.
Приближавайки се към нас, Алфредо се обърна по-специално към Анисето:
- За съжаление, не можем да обърнем внимание на всички.
- Защо? - попита нашият водач, угрижен.
- Очакваме oбучен персонал. Тук имам сътрудничеството на осемдесет асистенти за този тип служба; но всеки от тях обаче не може да обслужва повече от пет пациента наведнъж. С оглед на това, от нашите 1980 приютени, аз отделих 400 най-податливи за следващото събуждане, за да ги подложим на интензивно лечение.
- А останалите?
- Те получават по-плътна храна и лекарства веднъж на ден.
Анисето замълча, замислен.
Дълбоко докоснат от видяното, аз инстинктивно се приведох към най-близкия лежащ, опитвайки се да проуча физиологичното му състояние. Идентифицирах органичната топлина, регулярния пулс и дихателните движения, въпреки че установих изключителната твърдост на крайниците, сякаш потопени в каталептична неподвижност.
Бях обзет от едно неописуемо усещане. Изправих се, изплашен, обърнах се към Анисето с максимална дискретност и го помолих:
- Обясни ми, за Бога! Какво виждаме тук? В някакво местообитание на смъртта след смъртта ли се намираме?
Инструкторът се усмихна добродушно и обясни с почти незабележим глас:
- Да, Андре, този сън е наистина една съвременна картина на смъртта. Тук, с благословията на приюта, са отседнали няколко хиляди наши братя, които все още спят. Те са същества, които никога не са се отдавали на активното и обновяващо добро около тях, особено такива, които са били абсолютно убедени, че смъртта означава небитие, краят на всичко, вечен сън. Вярата във висшия живот е една непрестанна дейност на душата. Ръждата атакува мързеливата мотика. Вцепенението нахлува в празния от творчески идеали дух. Онези мъже и жени, които във физическите сфери вярват във вечния живот, дори когато в същността си не са християни, развиват способности за духовно движение и могат да проникнат в извънземните сфери в оживено състояние, поне що се отнася до движението и повече или по-малко точна преценка. Обаче съществата, които упорстват в умишленото и абсолютно отричане, въпреки че понякога са свързани с външни култове на религиозна дейност, са наистина нещастни, защото не виждат нищо освен плътта и не желаят никакво духовно знание. Мнозина проникват в нашите райони на обслужване като живи ембриони, във вечната божествена утроба на Природата. Един наш приятел ги нарича „духове фетуси“ според мен обаче те биха били щастливи, ако бяха в това първоначално състояние. Сигурни сме обаче, че мнозина напълно са отказали да имат контакт с вярата, поради престъпно безразличие към замисъла на Вечния Отец. Те спят, защото са магнетизирани от собствените си твърде негативните възгледи; те остават парализирани, защото предпочитат тесногръдието пред разбирането; но въпреки това ще дойде денят, в който те ще трябва да станат и да платят дълговете си. Ето защо аз ги приемам за страдащи духове. Първо те остават в съня, в който са повярвали, и по-късно се събуждат. Въпреки това, мнозинството от тях не могат да избягат от болестите и психичните разстройства, както се случи с побърканите братя и сестри, които видяхме преди малко.
Удивлението ми беше голямо. Когато Висенте също се приближи, за да го чуе, Анисето заговори за да поясни и на двама ни:
- Искрената вяра е гимнастика за Духа. Онези, който не упражняват по някакъв начин вярата си на Земята, умишлено предпочитайки неоправдано отрицание, по-късно ще се озоват неспособни да се движат. Такива създания се нуждаят от сън, от дълбока почивка, докато не се събудят за теста на отговорностите, които животът носи.
Забелязвайки, че нашият съветник искаше да избегне дългите коментари, за да можем да следим работата по подпомагане по-отблизо, аз възпрях многото въпроси, които изгаряха съзнанието ми.
С изключение на малка група от няколко дами, които останаха при Исмалия, всички служители останаха в състояние на наблюдение, близо до мумифицираните групи. Изкуствената светлина осветяваше безбройните легла, но забелязах, че никой от пациентите не реагираше на интензивната светлина, която светеше. Те останаха проснати в сковани пози и смъртнобледи. Тогава забелязах, че Алфредо започва да мести устройството за сигнализация, за да излъчва работни нареждания. Всеки сигнал определяше една различна операция. Видях служителите на станцията да разпределят малки порции течна храна и перорални лекарства, в дълбока тишина. След това те дадоха малки количества флуидизирана вода на нещастниците, с изключение все пак на мнозина, които изглеждаха подготвени да приемат единствено бульон и лекарства. Две трети от четиристотинте подслонени души подложени на терапия получиха магнитни пасове. Няколко от тях получиха прилагане на лечебното дихание . Всички действия в работата бяха предавани от светлинната сигнализация, която идваше от ръцете на администратора, който изглеждаше заинтересован да поддържа максимална тишина.
Впечатлен от видяното, аз попитах наставника с тих глас защо някои болни хора изглежда не получават полза от водата и от новите подпомагащи сили предадени чрез пасовете и живителното дихание.
Анисето с изключително добродушие се наклони към ухото ми с нежността на баща, нетърпелив да успокои неспокойния си син и каза:
- Всеки един в живота, скъпи ми Андре, има една нужда, която е специфична за него. Тук ние напълно разбираме този закон на Природата.
*Флуидизираната вода се получава при магнетизиране на обикновена вода чрез пасове.
* Лечебното дихание е енергиен метод за оказване на помощ подобен на даването на магнетизиращи пасове.
Няма коментари:
Публикуване на коментар