Медиумът Дивалдо Франко среща „бог“ Хуракан в Коатепек

„През 1985 г. отидох в Гватемала и посетих Коатепек.

Представях си град Коатепек с внушителния му и грандиозен метален дворец. Докато влязохме обаче, установих, че това е по-просто и по-малко място, отколкото очаквах.

Хотелът, в който отседнах, беше предимно на дъски, все още се строеше.

В 15:00 започна да вали и да гърми.

 Гватемалският приятел, който ме водеше, каза:

- Тук вали много; Тропически е дъждът. Идва силен, но скоро отминава.

В 19:40 тръгнахме с колата. Когато достигнахме едно определено разстояние, всичко беше блокирано. Наводненията бяха като реки. Вагони, коли, автобуси, камиони, всички със забрана за преминаване.

Когато излязох от колата, водата стигна почти до коленете ми. Тръгнахме бавно по улицата, заобиколени от вода и дъжд, падащ върху нас. Тогава пристигнахме на мястото. Когато спрях да разгледам Металния дворец ... Беше огромен и пренаселен. Но беше с навес и от едната страна се изсипваше дъжда,  и почти излизаше от другата. Отгоре беше цинк, оттук и причината за името – Металния Дворец. Дъждът, падащ върху цинка, вдигаше потрепващ шум. Церемониал маестрото проговори в микрофона и хората застанаха мирно.

- Това е брат Дивалдо! – обяви той.

Аз влязох и имаше много ръкопляскане. Бях отведен на моето място. Седнах и погледнах публиката. И това, което видях, ме развълнува. Това беше един от най-красивите дни в живота ми.

Тук имаше гватемалски индианци и метиси. Някои бяха дошли от над 100 км:

на кон, с камион, с вагон, с автобус, за да чуят посланието. Майки с малки деца на гръб и в шал, както е обичайно в района, стояха там. Нямаше места ...

"Какво ще им кажа аз, ако нямам нищо което да дам? Ако Исус не дойде, какво ще стане с мен?“ - Мислех си.

В града имаше проблем, тъй като предният ден епископът беше атакувал жестоко Спиритизма и бе заплашил да отлъчи всеки, който ще присъства на Спиритистката лекция.

Аз вътрешно се помолих:

"Боже мой, смили се над нас! Ако някога аз съм бил вдъхновен, мой Исусе, днес, от милосърдие към тях, вдъхнови ме. Утвърждавам, че от днес ще се променя към по-добро, ще продължавам по-добре, така че Господ винаги да ме вдъхновява, без моето искане.“

Започнах да се моля. Сълзи се стичаха по бузите ми. Погледнах публиката

отново. Наблизо имаше един малък индианец, гледаше ме с огромна чистота, сякаш съм тотем.

Те ми дадоха думата.

Говорих за безсмъртието на душата, което е универсална тема.

Изведнъж чухме един гръм. Някъде удари мълния; спря светлината; звука спря и аз седнах; Не можах да продължа, тъй като стаята беше толкова дълга, въпреки че имах много силен глас, не можах да направя така че да ме чуват.

Аз седнах, но никой не излезе от стаята, дори и дъждът. Тишината беше гробна. Двадесет минути по-късно флуоресцентната светлина се върна.

 Продължих да говоря, но с различна нежност. Говорех за духовните си нужди. Открих, че аз обичам себе си заради вълната на любов, която чувствах към тези хора. Продължих и като се подготвих да завърша ...

... Видях да се появява на вратата едно блестящо създание, в едно духовно тяло, каквото не бях виждал досега с такава красота. Той приличаше на един митологичен бог, но беше един бог на Ацтеките. Беше с голи гърди, здраво сложен, изглеждаше висок шест фута (1.82 м), едно съвършенство; очите му бяха две лампи, които ме достигаха. Над главата му се виждаше специален вид шапка, изработена от пера на птица Кветзал, която е гватемалската национална птица, която дава пера до два метра. Това е птица, която съществува само в Гватемала и само в Коатепек, защото има само един плод, който прилича на кафено зърно, с което птицата се храни. Мъжкият е красив, женската е малка, няма същото оперение. Той ми се появи с такова украшение.

Тогава Джоана* (Джоана де Анджелис -духовния водач на медиума Дивалдо Франко) ме предупреди:

- Продължавай да говориш.

Той дойде пеша, триумфално, сякаш се плъзгаше.

Започнах да чувам една песен във въздуха. Една ритуална мелодия, такава безкрайна мелодия, в много гласове, която успокояваше околната среда.

Но аз забравих една подробност. Когато влязох отляво имаше една жена, която лежеше на пода, видимо парализирана, на сцената; а от дясната страна имаше двама други паралитици, с еднакъв недостатък в краката и ръцете.

Духът дойде, дойде при мен и в това величие ми каза:

- Наричат ​​ме Хуракан; Аз съм смятан за бога, който е създал народа на Ацтеките. Аз съм ваш приятел и ваш брат. Аз дойдох за да завърша нашата нощ. Продължете!

(Той е бог почитан от народа на Маите, бог на климата, на свирепите бури с вятър, на огъня и на проливния дъжд, предполага се, че живее в мъглата над морските вълни и водите на наводненията.)

Умът му обаче беше такъв, че моят беше залят от вдъхновение и по темата за безсмъртието аз казах, завършвайки:

"Темата за безсмъртието не ви е странна, защото когато Хуракан слезе на земята, той взе от утайката на реката, за да образува расата на Ацтеките, и вдъхна в нея безсмъртието на душата."

И започнах да разказвам историята на народа на Ацтеките, които не познавах, но които идваха при мен в психически клишета, предавани от Духа.

Той отиде при парализирана жена и се поклони. Той отиде от другата страна, наведе се и дойде при мен, обгърна ме отзад и се почувствах как плувам. Той влезе в тялото ми и докато достигна до онзи  огромен коридор, аз довършвах темата, той отвори ръце (имах нужда от много въображение, за да разбера) и по идеопластика (*ideoplastía) го видях в церемониална човешка форма: над главата му имаше декорация от орел, и в двете му ръце се появи оперение и той изведнъж полетя като стрела, и когато летеше в тази равнина наклонена към безкрайността, остави една следа от светлина, с протегнати ръце, във въздуха се провисна един огромен златен кръст, започна да плава във въздуха, от който капеше виолетова или сребърно-златна светлина.

Завърших лекцията и разбрах, че хората плачат. Забелязах снежинки от светлина да падат върху тълпата и всички те бяха покрити с ектоплазма с необичайна луминесценция. Седнах, затворих очи и дъждът спря.

В този момент казах на Джоана де Анджелис:

- Щеше да е жалко, ако дъждът беше спрял по-рано ...

- Синко ми, защо упорстваш? Мислиш ли, че трябва да кажеш на Бог какво да прави? Ако валеше, то имаше причина. Този регион е завладян от селски борби, гражданската война, която заобикаля Гватемала от Ел Салвадор, Никарагуа, Хондурас. Тези души са примамвани от организаторите на войни за земя. Те не знаят какво са "правата върху земята", но те биват тровени, за да убиват и умрат, а когато беседа бе обявена, Менторът на общността помоли небето за буря, която да издуха въздуха, да премахне миазмите ...

Спомних си „Работниците на вечния живот“ на Андре Луис, когато той споменаваше прочистващия огън, който да очисти психосферата.

- И сега - продължи тя - когато посланието е свършило, тези психични вибрации, тези заразни конструкции са били премахнати или унищожени от мълния, гръм и дъжд и в тази среда ще остане мира. Никога не допускай, че Господ не знае какво прави.

Церемонията приключи. Кръстът остана във въздуха, тъй както никога досега не съм виждал нещо подобно в четиридесет години съзнателно медиумство.

Тръгнах и когато подминах парализираната дама, много развълнуван, аз се приближих се, потупах я по главата и я попитах:

- Хареса ли ви?

Момче, малко индианче, дотича и ми отговори:

- Тя не говори испански, а само езика на ацтеките и маите.

Тогава си помислих: "Боже, тя не е разбрала нищо!“

- Не, тя не разбра, но го усети; Не е необходимо да се говори когато човек може да проникне в идеята.

Възхитен от такъв отговор, аз продължих:

- Попитайте я какво е дошла да прави.

- Тя видя бога и той й каза да доведе болните и сакатите, за да чуят „ Господния Посланик “. Тя видя бог Хуракан да идва и почувства как крилете му трептят да ни благославят. Мама те благославя. Тя е тази, която получава посланията от нашия бог. Той заповяда да се разпространи из селата, че „Господният Посланик“ ще дойде в Коатепек и всички трябва  да дойдат да му помогнат.

Хванах тази възрастна ръка, погледнах тази страдаща жена, докоснах моята глава до нейната  и тя се усмихна.

 Тогава малкото момче ми изясни:

- Живеем на около тридесет километра оттук. Мама дойде вързана за един кон, а аз дойдех на друг, дърпайки я.

Слушайки го, аз се засрамих. Млад мъж ме заведе при другите двама паралитици и единият ми каза:

- Нашият бог ни каза, че ако дойдем, ще бъдем изцелени. Чакаме вие да дадете заповед.

Колебаех се, развълнуван, но Джоана ме насочи:

- Накарай го да стане, синко.

Видях, че нямам „вярата, която премества планина“, тъй като бидейки един рационален човек, по онова време първото нещо, което си мислех, е кой съм? Но в момент като този Христос е, който е в нас, не сме ние в този момент.

Джоана ми даде сигурност и защита. Тя застана зад мен и отново каза:

- Говори, синко.

Приближих се и, като го гледах, му казах:

- Вярваш ли в Бог?

- Вярвам!

- Тогава стани и ходи в името на Бог и Хуракан! Хайде!

Той се изплъзваше от сцената, сякаш щеше да падне. Искаха да го задържат, но аз ги помолих да го пуснат. Той падаше повече или по-малко в изправено положение и като махало на часовника се завъртя. Той успя да балансира и направи първата крачка.

Тишината в цялата стая беше пълна. Всички останаха в поза на уважение, сякаш вече знаеха какво ще се случи. Без писъци, без емоции. Вяра! Вярата, която ни липсва. И любовта!

Той тръгна, взе ми ръката. Отидохме натам, върнахме се насам.

- И аз, и аз? - попита друг припяно.

- Елате, Господ ви изпраща и вас. Елате в името на Бог!

Той се усукваше, сякаш обсебен, страдайки от едно физическо обсебване. Не беше парализа на организма.

Веднага си припомних, че Кардек разказва в глава 23 от „Книгата на медиумите“ случая на обсесор, действащ на колене на мъж, прегъвайки го на колене пред момичето, унижавайки го ужасно.

Но той изтръпна и от тялото му излезе флуид, като дим, като тъмен облак и той започна да ходи.

- Бог да благослови Господния пратеник, - казваха те отново и отново.

Емоцията ми беше толкова голяма, че не можах да я опиша. Видях, че е време да си тръгна, защото вече не издържах на такова интензивно емоционално състояние - необяснимо чувство. Мога само да кажа, че сърцето ми сякаш искаше да експлодира в гърдите ми.

Навън дъждът беше отминал.

Не можех да спя. Дълго време не можех да спя, защото бог Хуракан беше дошъл и посланието на любовта се сбъдна в Коатепек.

https://espirito.org.br/artigos/o-deus-huracan-2