Самоубийство от любовно огорчение

Една история от практиката на Франсиско Кандидо Шавиер

Умствено увреденото дете

„Поемата „Романс в Живота” беше получена по време на наша публична среща. За своите изследвания и учение ние получихме (при отваряне на книгите на случаен принцип) точка 8 от глава 14 от „Евангелие според Спиритизма” и въпрос 372 от „Книга на Духовете.””

След коментари от другарите, които вземаха участие, духът на поета Алфонсо Гимараеш*1 проведе едно общуване с нас, предлагайки ни поетичния откъс, който аз тук поставям в ръцете ви. Сметнахме, че е подходящ и трогателен.

Изненадващо обаче, когато напускахме къщата на следващата сутрин след срещата, към нас се приближи една жена, носеща своя умствено увреден син, когото тя бе довела за да ни го представи с цел да помоли за помощта на д-р Безера де Менезес*2 от негово име.

Тази жена, в почти пълна нищета, ни каза, че е присъствала на публичната среща от предишната вечер; тогава не била довела малкия, защото е пристигнала много късно от Ору Прету*3, а го оставила да почива в странноприемницата.
Въпреки окаяното си положение, тя беше обърнала внимание на посланието и бе дошла да помоли за едно копие от него.
Това ме трогна дълбоко и останах замислен върху темата.”

Бележки:
Точка 8 от глава 14 от „Евангелие според Спиритизма” се занимава с телесното и духовното родство, и показва, че духовете не се свързват помежду си посредством кръвни връзки, а по-скоро поради духовни сходства и афинитет.


Въпрос 364 от „Книга на Духовете” съдържа следния въпрос на Алан Кардек: „Каква е целта на Провидението при създаването на такива нещастни същества като умствено увредените?” Отговорът от Духовете е следният: „Духове, които обитават такива тела са в изкупление. Те страдат от ограничението, което преживяват и от неспособността да изразяват себе си чрез неразвити или повредени органи.”

Романс в Живота
Алфонсус ди Гимараинс

В поляните, където лунната светлина изплита своя воал,
Една двойка шепти в любов, а в сън и блясък  нощта отплава.
Той, поетът на природата, смирен пастир по рождение;
Тя, една благородничка, в разцвета на младостта и веселието.
Колко много безгрижни целувки далече далече от замъка!
И под светлината на небесната синева толкова много изпълнени с обич намерения!
Но скоро една нощ възлюбената на стария земевладелец изпраща
На тревожния младеж неочаквано съобщение, от което той изригва.
„Прости ми”, пише тя, „ако към теб не бях аз честна.
Защото сега ще се омъжа за човека, който очаква ме сериозно.”
„Имената на моите родители дори няма да намразя.
Нашата любов беше един сън... един сън... Нищо повече.”
Без никаква утеха нещастното момче така ридае,
Сляп за разума, да изчезне в смъртта, желание силно пулсира.
Бяга той към своята колиба, въоръжавайки се без да знае как
И бързо пръсна главата си в отчаяние.
Времето отминава бързо... В живота Отвъд самоубиеца поет,
Сега един луд човек, умолява живот за ново тяло, за да започне от начало.
Благородничката, в своя златен подслон си почива тя,
Озлобена от минали уроци, един ден умира в съжаление.
До издигната за нея гробница, драпирана в ухаещи бели жасмини
на сбогуване децата и тънат в спирали от тамян.
От сребърните нишки тя най-после се освобождава,
Сега презряна и неблагодарна, в следствие на мястото, където се намира.
Тя си спомня селянина и поляните от миналото,
Умолявайки да го види, за да поиска прошката му още веднъж.
Скоро в едно голямо болнично отделение го намира на носилка,
Побъркан, сляп, ням, изцяло в сянката на мъката.
Съда на своята съвест през сълзи тя търпи,
Желаейки на Земята, един нов живот тя за него да осигури.
И вечния закон за любовта в любов и се разкрива,
И я връща във физическото и в неговото скромно село.
Изкупувайки днес, малко по малко, тя е една майка в скръб,
Носеща едно нямо и побъркано дете в скута си...
И докато той бързо върти немощните си тъжни и замъглени  очи,
Тя живее, умолявайки: „ Не ме напускай, мой сине!”
Романсът продължава, и животът върви в своя ход...
Благословена е болката, която съвършенство носи в нас.”
Роман в Живота*4 - при превода от един на друг език е запазен смисъла, в оригиналния текст може да се забележи метричната структура и поетичния стил на автора.

1* - Алфонсо Енрике да Коста Гимараеш (1870 – 1921), известен като Алфонсус ди Гимараинс, е бразилски поет, чиято поезия е значително преплетена с мистични и Католически концепции.

2* - Адолфо Безера де Менезес Кавалканти (1831 – 1900) е бразилски лекар, военен, писател, журналист, политик, филантроп и една от най-великите личности на Спиритистката Доктрина. В спиритистките кръгове той е по-познат като д-р Безера де Менезес и често го наричат Бразилския Кардек и Лекаря на Бедните поради неговата отдаденост на спиритистката кауза и на здравето на онези членове от бразилското общество, които са от секторите с ниски доходи.

3* -  Ору Прету е един град в щата Минас Жерайс в Бразилия. Разположен е на 563 км от Убераба, където по онова време живее Франсиско Шавиер.

4* - Минас Жерайс е един от 26те щата на Федерална Република Бразилия.

5* - Ору Прету – в буквален превод Черно Злато, е град в щата Минас Жерайс, отличен в сайта на Юнеско за Световно Наследство поради уникалната си Барокова архитектура.

В планините на Минас Жерайс*5

Хосе Херкулано Пирес (Брат Саулу)

Заслужава си тук да повторим думите на Фернандо Гоеш относно поета, който дава това духовно общуване: „Алфонсус ди Гимараинс е бил винаги един стеснителен човек, който никога не е искал друго освен да композира своите стихове на посвещение и печална любов в самотата на планините на Минас.”

Самотата на планините Минас е повече изпълнена с чудеса, отколкото може да претендира есеиста и историка на Бразилския Символизъм в своят 4 том на Panorama de Poesia Brasileira. Алфонсус ди Гимараинс продължава да се разхожда там, където сега намира още по-тъжни любовни истории, които да пее чрез медиумната арфа на Шико Шавиер. Стила и тематиката на поета го идентифицират в тази поема, която той неочаквано ни изпраща от Отвъдното.

Медиума казва, че „размишлявал върху темата”, когато към него се обръща бедната майка, която поискала едно копие от поемата. В своята скромност и смирение, Франсиско Шавиер не желаел да си вади заключенията, които ние сега ще извадим от този медиумистичен епизод. Очевидните съвпадения, които маркират този инцидент, проявяват скритата му истина. В парапсихологични термини, съществува това, което в наши дни наричаме смислени съвпадения, макар и в по-широк смисъл.

Двете книги на Алан Кардек, споменати от Шико Шавиер винаги биват отваряни на случаен принцип и, в този случай, и двете предложиха съвпадащи извадки за изследване и учение на събирането за вечерта. След няколко коментара, които последваха, като всеки от изказващите се осветляваше темата по своя начин, поемата от Алфонсус ди Гимараинс възстанови поредицата от съвпадения разказвайки старата история за една горчива тъжна любов, много силно в стила на поета, когато е бил инкарниран в тяло.

Франсиско Шавиер е нямал никакво знание за присъствието на нещастната майка по време на изучаването на темата. И все пак жената, въпреки своето положение на крайна немотия и видимо невежество, разпознала в поемата своята собствена история, живяна в една предишна инкарнация в епохата на Средновековието. Ето така една скрита истина бива разкривана на онези, които имат очи да видят и уши да слушат, както ни е учил Исус.

В самотата на планините на Минас, една европейска трагедия получи своя завършек в наши дни. И поета на печалната любов, който беше роден, живя и умря в Ору Прету*5, пое върху себе си отговорността да я разкрие в своите ясни и съвършени стихове, изпълнени със същата меланхолия, която е разстлана в цялото му изкуство, но сега чрез психографирането на Франсиско Шавиер.

Превод от "The Spiritist Magazine" - 34то издание на International Spiritist Council.

Д-р Безера де Менезес

Адолфо Безера де Менезес Кавалканти (1831 – 1900) е бразилски лекар, военен, писател, журналист, политик, филантроп и една от най-великите личности на Спиритистката Доктрина. В спиритистките кръгове той е по-познат като д-р Безера де Менезес и често го наричат Бразилския Кардек и Лекаря на Бедните поради неговата отдаденост на спиритистката кауза и на здравето на онези членове от бразилското общество, които са от секторите с ниски доходи.

Адолфо Безера де Менезес Кавалканти беше роден в стария квартал на енорията Riacho de Sangue (в превод „Поток на кръвта”), днес с името Solonopole, в щата Сеара, Бразилия на 29 Август 1831 г.
Умира в Рио де Жанейро на 11 Април 1900г.


През 1838 година Адолфо Безера де Менезес Кавалканти започва учение в държавното училище на Вила Фриар, където само за 10 месеца се подготвя достатъчно, че достига степента на познания на своя учител, който отговарял за неговото обучение и го ръководел през първата учебна фаза. На една много ранна възраст той показал изключителен интелект. Когато бил на 11 годишна възраст той бил в състояние да стартира курса по Хуманитарни науки. На 13 г. знаел латински език толкова добре, че не само преподавал уроци на колегите си, но също бил викан да замества своя учител всеки път, когато на него му се налагало да отсъства.

Окуражаван от насоките на целеустремеността и честността на своя баща, Безера де Менезес, с една намалена сума пари, давани му от неговите роднини, бил обзет от твърдата цел да преодолее всички пречки и се запътил към Рио де Жанейро за да следва кариерата, която наклонностите му го вдъхновявали да преследва: Медицина.

През Ноември 1852 г. той влиза като стажант пребиваващ в Болница Мърси. През 1856 г. той завършва Колежа по Медицина в Рио де Жанейро, представяйки докторска теза върху „Диагностика на рака.” Тогава той започва да се подписва само като Адолфо Безера де Менезес. На 27 Април 1857г. той кандидатства за позицията титулуван член на Императорската Академия по Медицина, представяйки работата си: „Някои съображения за рака от гледна точка на лечението му.” Назначеният докладчик, академик Хосе Перейра Рего прочита резултата на 11 май 1857г., избора се случва същата година на 18 май, а той постъпва на тази позиция от 1 юни. През 1858. Той кандидатства за една позиция като заместник в Областта по хирургия в Колежа по Медицина. По препоръка дадена от неговия учител Мануел Фелисиано Перейра де Карвальо, по онова време главен хирург в армията, Безера де Менезес е назначен за негов асистент, заемайки позицията на хирург-лейтенант.

През 1861г. Безера де Менезес е избран за общински представител на Либералната Партия, макар че шефа на консервативните, Хедок Лобу, под твърдението, че той е един военен лекар, отхвърля неговата номинация. С цел да служи на своята Партия, която се нуждаел аот него за да получи мнозинство в Камарата, Безера де Менезес решава да се пенсионира от Армията. През 1867г. той е избран за депутат и все още присъствал в други три списъка за позиции в Сената.

По време на неговата политическа кариера публично срещу него са отправени зловредни слухове и обвинения. Както се случва с всички честни политици порой от нападки покриват името му с оскърбления. И все пак му е даден един тест за чистотата на неговата душа, когато изоставяйки светския живот той решава да живее за бедните, поделяйки с онези, които имат нужда и малкото, което притежавал.


Той винаги имал готовност да помогне на нуждаещите се; където имало болест за преборване, той отнасял на страдащия своите утешителни думи, лекарските си умения и помощта на своята оскъдна, но щедра кесия.
Временно оттеглил се от политическата си дейност, той се посветил на предприемачество и създал компанията Railroad Macae Campos, в Рио де Жанейро. По-късно той се посветил на изграждането на ж.п. линията на Сан Антонио от Падуа, един необходим етап за неговото непостигнато желание да достигне до Рио Досе. Той бил един от директорите на Архитектурната Компания, която през 1872г. открила „Булевард 28ми Септември”, в тогавашния квартал на Вила Исабел, чието име било дадено за почит към принцеса Исабел. През 1875г. той бил президент на Компанията Carril S. Cristovão

Връщайки се към политиката, той бил избран за общински представител през 1876г. упражнявайки мандата си до 1880г. Той бил също председател на камерата и главен наместник на щата Рио де Жанейро през 1880г.

Д-р Карлош Травасош поема задачата да преведе трудовете на Алан Кардек и постигнал добър резултат с португалската версия на „Книга на Духовете”. Веднага щом превода бил публикуван той дал едно копие на наместник Безера де Менезес – с едно специално посвещение. Този факт е описан от бъдещия „Доктор на Бедните” както следва: „Той ми даде книгата в града, а аз живеех в Тижука, на около час път с трамвай. Аз носех книгата у себе си и след като нямах  друго за четене по време на пътуването си казах, добре, защо пък не! Със сигурност няма да отида в ада, защото съм прочел това... И след всичко, би  било срамно да трябва да заявявам, че съм невеж относно тази философия, след като съм посветил себе си на изучавнето на всички философски школи.

С тази мисъл аз отворих книгата и веднага бях очарован от нея – по същия начин се получи, когато прочетох Библията. Продължих да чета, но не можех да намеря нещо, което да е ново за моя Дух. И все пак, всичко това беше ново за мен!... Вече бях чел или чувал за всичко, което присъстваше в „Книга на Духовете.”

Бях доста изумен от този прекрасен  факт и си казах: изглежда аз съм бил спиритист без да го знам, или както хората обикновено казват, аз съм бил роден Спиритист.”
На 16ти Август 1866г. една публика около 2000 от най-отбрани хора от града изпълват стаята на почестите в Стария Караул, на улицата на Стария Караул, понастоящем „Авеню 13ти Май”, в Рио де Жанейро, за да чуят в тишина, развълнувани и удивени, мъдрите думи на бележития политик, видния лекар,  гражданин и Католик д-р Безера де Менезес, заявяващ своето решение да стане Спиритист.

Безера бил религиозен човек в най-висш смисъл. Поради тази причина Комисията на Съюза по Разпространяване на Спиритизма  в Бразилия му поверила да пише всяка Неделя във вестник  „O Paiz,” поредицата „Философски изследвания”, под названието „Спиритизъм.” Сенатор Кинтино Бокаюва, директор на този най-четен вестник в Бразилия, започнал да симпатизира на Спиритизма.

Статиите на Макс, псевдонимана Безера де Менезес, белязали едно златно време на разпространението на Спиритизма в Бразилия от ноември 1886г. до Декември 1893г.

БИОГРАФИЯТА на Безера де Менезес, преди и след промяната му в Спиритизма, е описана в следните трудове:

- „Робството в Бразилия и мерките, които смятам че трябва да се вземат за неговото изчезване – без вреда за Нацията.”

- „Кратко обсъждане на сушата на Север.”

- „Обитаваната от духове къща”

- „Лудостта под една Нова Призма”

- „Спиритизма като Теософска Философия”

- „Брак и Покров”

- „Черната Перла”

- „Лазар – прокажения”

- „История на една Мечта”

- „Евангелие на Бъдещето”.

Той също написал няколко биографии на известни хора, какъвто е Виконтът на Уругвай, Виконтът на Карвалаш, и т.н. Той бил един от редакторите на „Реформата”, един либерален орган на Съда, и редактор на вестник „Век на Свободата”.

Безера де Менезес се отнасял към медицинската дейност с най-голямо уважение, „Един доктор няма право да довърши храненето си, нито да пита близо ли е или далеч, когато един страдащ човек почука на вратата му. Онези, които не помагат, понеже забавляват гостите си или защото са работили дълги часове и са уморени, или защото е твърде късно през нощта, пътя е лош или времето е лошо, защото е отдалечено или е на върха на хълма, или над всичко останало онези, които молят за превоз нямат дори ресурси да платят рецептата, или да кажат на онези, които плачат на вратата им да си потърсят друг доктор – това не са лекари, а по-скоро медицински търговци, които работят за дохода и да си плащат колежанските дългове.

Това са нещастници, които отпращат при другите ангела на милосърдието, който е дошъл да ги посети и им е донесъл единствения източник, който би могъл да утоли жаждата им за Духовно богатство, единственото което няма да се изгуби в люлката на живота.”

www.oconsolador.com.br